What you should NEVER do

Времелов

Приятно е да откраднеш зa себе си това, от което си бил лишаван многократно. Не, това не те прави егоист, а непоправим мечтател. Нека си го признаем - в началото на работната седмица винаги мечтаем за почивните дни, в началото на изпит винаги искаме да имаме вече отговорите и резултатите. Колко пъти на ден в главата ти се появява текстът на песен като тази:
Хей каква е тая пара,
накъде върви сега дори света,
с колко суета и с колко вяра,
заредени тичат някакви телца.
Борим се с всичко и всички и май това е продиктувано от желанието ни да сме първи на всяка цена. Първи, но не обладани от мания за величие, а желаещи успеха. Не се състезаваме с другите, дори конкуренцията е рядко явление и е факт само по "високите етажи", просто се борим с времето, защото стрелката ни постоянно се върти, броят на песъчинките постоянно намалява и пламъкът също догаря. Рицари сме във войната с времето, но и пионери в ловкостта за справянето с него.
Помисли си какво искаш от своята частица от вечността, за да бъде тя най-дългия отрязък с най-дълбоко гравирани спомени :)

Въпрос на избор

Един живот "Като роман"

Мисля си, че в последно време вече не се интересуваме от литературата, вече не се вглеждаме в нейните модели и проблеми, които в действителност се оказват прякото отражение на нашия свят, вече не вярваме в приказки от малки. Глобализация и еманципация, модернизация или каквито още причини решим да изтъкнем, няма да бъдат достатъчни, защото вината за липсата на духовно обогатяване стои зад самата ни "съвременна" съвест. Попаднах на книгата на един автор, непознат за мен досега - "Като роман", Даниел Пенак. Бих искала и ти да се вгледаш в част от неговия текст, дано откриеш нещо близо до себе си:
"Обяснихме му всъщност всичко за книгата още когато не знаеше да чете. Отворихме му очите за безкрайното многообразие на въображаемите неща, приобщихме го към радостите на пътешествието на духа,дарихме го с вездесъщост, освободихме го от Хронос и го потопихме в приказно населената самота на читателя ... Историите, които му четяхме, гъмжаха от братя, сестри, роднини, неразличими двойници, от сонмове ангели-хранители и тълпи приятели; те поемаха неговите грижи, но се сражаваха и със собствените си чудовища и намираха убежище в тревожните удари на сърцето му - като читател той на свой ред се превръщаще в техен ангел-хранител. Без него светът им преставаше да съществува. Без тях той би останал пленник между стените на своя. Така той откри парадоксалното свойство на четенето - като ни откъсва от света, да ни помага да открием неговия смисъл.
Завръщаше се смълчан от тези пътешествия. Но беше сутрин и се залисвахме с друго. Откровено казано, не се и стараехме да разберем какво е донесъл от там. Инстинктивно и той го пазеше в тайна. Беше, както се казва, неговият собствен свят. Отношенията му със Снежанка или с някое от седемте джуджета бяха нещо лично, което не бива да се разгласява. Защото да мълчи, след като е чел, е най-голямата радост за читателя!
Да, разкрихме му всичко за книгата.
Изострихме до немай къде желанията му на читател.
Дотолкова, спомняте ли си, че гореше от желание да се научи да чете!"